Папата: Блез Паскал поставя любовта към братята на първо място
Алесандро Ди Бусоло - Светла Чалъкова - Ватикана
„Във век на голям напредък в много области на науката, придружен от нарастващ дух на философски и религиозен скептицизъм, Блез Паскал се показа като неуморен търсач на истината, който като такъв винаги остава неспокоен, привлечен от нови и по-далечни хоризонти“. Това пише папа Франциск в апостолическото писмо „Sublimitas et miseria hominis“ (Величието и нищетата на човека), публикувано по повод 400- годишнината от рождението на Блез Паскал.
На 19 юни, се навършват 400 години от рождението през 1623 г. в Клермон-Феран на математика, учен и философ Блез Паскал, починал в Париж на 19 август 1662 г., който току-що бе навършил 39 години.
Древният въпрос на душата: "Какво е човек?"
От дете и през целия си живот, припомня Франциск, Паскал „търси истината“ и с разум „проследява нейните знаци, особено в областта на математиката, геометрията, физиката и философията“. „Той направи невероятни открития“, но не беше доволен и в един век на голям научен прогрес, „придружен от нарастващ дух на философски и религиозен скептицизъм“, Блез Паскал „се показа като неуморим търсач на истината“, винаги „неспокоен“, привлечен „от нови и по-далечни хоризонти“. Поради тази причина той не можа да заглуши изконния въпрос в човешката душа, издигнат от псалмопевеца: „Какво е човекът, че го помниш, син човешки, та се грижиш за него?“. „Нищо в сравнение с безкрайността, всичко в сравнение с нищото“, пише той в медитация, представена в неговите „Мисли“, колекция от „посмъртно публикувани фрагменти, които са бележки или чернови на философ, вдъхновен от един богословски проект“.
Не се затваря за другите дори и в последната си болест
Неговата основна нагласа, според папата, е „изненадано присъединяване към реалността“, което го кара да се отвори към други измерения на знанието, но също и към обществото. Паскал, например, през 1661 г. създава в Париж „първата мрежа за обществен транспорт в историята,„ Carriage a five sols “. И дори нито обръщането му към Христос, нито „неговите изключителни интелектуални усилия да защити християнската вяра – подчертава папа Франциск – го направиха човек, изолиран от времето си“. Толкова внимателен към социалните проблеми, че „не се затваря за другите дори в часа на последната си болест“. Един от неговите биографи съобщава тези негови думи, които - коментира папата - „изразяват последната стъпка от неговото евангелско пътуване“: „Ако лекарите кажат истината и Бог ми позволи да се излекувам от тази болест, аз съм решен да нямам никаква друга работа или друго занимание до края на живота си освен в служба на бедните“. Вълнуващо е, пише Франциск, че един брилянтен мислител като Паскал, в края на живота си, „не вижда друга неотложност освен тази да вложи енергията си в дела на милосърдие: „Единственият предмет на Писанието е милосърдието““.
Придружава нашия стремеж към истинско щастие
С писмото си папата възнамерява да „подчертае какво, в неговата мисъл и в неговия живот, ми се струва подходящо да стимулира християните на нашето време и всички мъже и жени с добра воля в търсене на истинско щастие“, защото Паскал , четири века по-късно, „остава за нас спътникът, който придружава нашето търсене на истинско щастие и, според дара на вярата, нашето смирено и радостно признание за мъртвия и възкръсналия Господ“. Това е така, защото „той говори по възхитителен начин за човешкото състояние“, но не само като специалист по човешките обичаи, но и като човек, който поставя Исус Христос и Свещеното писание в центъра на своите мисли. Наистина той е стигнал до увереността, че по думите на философа „не само не познаваме Бога освен чрез Исус Христос, но не познаваме и себе си освен чрез Исус Христос“. Това е „крайно“ твърдение, но не доктринално, което папа Франциск пояснява в документа.
Отвъд любовта „няма истина, която да си струва“
Паскал, „човек с удивителна интелигентност“, беше загрижен да уведоми всички, че „Бог и истината са неразделни“, но също така, че „извън перспективата на любовта няма истина, която да си струва“. „Дори идолизираме самата истина - четем в „Мисли“ - защото истината, извън милосърдието, не е Бог, а е негов образ и идол, който не трябва да обичаме или обожаваме“. Папата е убеден, че „интелигентността и живата вяра на Паскал, който искаше да покаже, че християнската религия е „почтена, защото е познавала добре човека“ и „достойна за обич, защото обещава истинско добро“, могат да ни помогнат да напреднем през мрака и несгодите на този свят“.
Изключителен научен дух
Франциск припомня детството на Блез, който губи майка си на 3-годишна възраст. Баща му, юрист и математик, за да може да се грижи сам за възпитанието на трите си деца (включително на сестрите му Жаклин и Жилберт), премества семейството в Париж, когато Блез е на 9 години. Още тогава той доказа сам геометричните теореми, дори преди да ги е прочел в книгите. „През 1642 г., на деветнадесет години – пише папата – той изобретява аритметична машина, предшественика на нашите калкулатори“. Така Паскал „ни напомня за величието на човешкия разум и ни кани да го използваме, за да дешифрираме света около нас“. Неговият „геометричен дух“, увереното упражняване на естествения разум, „го прави солидарен с всички човешки братя в търсене на истината“ и „ще му позволи да разпознае границите на самия интелект и в същото време да се отвори за свръхестествените причини на Откровението“. В своите „Мисли“ той посочва за един парадокс: „За Църквата беше също толкова трудно да покаже, срещу тези, които го отричаха, че Исус Христос е човек, както и да покаже, че Той е Бог. И изявите бяха също толкова големи“.
Той имаше свръхестествената увереност на вярата
Страстната любов на Паскал към Христос „и служенето на бедните не бяха толкова признак на едно пречупване на духа на този смел ученик – продължава папа Франциск – колкото на задълбочаване към евангелския радикализъм, на напредък към живата истина на Господ, с помощта на благодатта”. Той притежаваше свръхестествената сигурност на вярата и „я виждаше толкова съответстваща на разума“, независимо, че я превъзхождаше „безкрайно“ и дискутираше за това оживено с онези, които не я притежаваха. На тях, пише той, „не можем да я дадем освен чрез разсъждение, в очакване Бог да им я даде чрез чувството на сърцето“. Паскал се възхищава на мъдростта на древногръцките философи, но подчертава, че разумът сам по себе си не може да „разреши най-възвишените и най-належащите въпроси“.
Темата за цялостния смисъл на нашия живот
Папата припомня, че темата, която най-много е интересувала човека от неговото време и дори днес, е „за цялостния смисъл на нашата съдба, на нашия живот и на нашата надежда, насочена към щастие, което не е забранено да се възприема като вечено, но което Бог е упълномощен да даде.” В „Мисли“ намираме основният принцип, че „реалността превъзхожда идеята“ и трябва да помним това днес - пише Франциск – защото „смъртоносните идеологии, от които продължаваме да страдаме в икономическата, социалната, антропологичната и моралната сфера, държат онези, които ги следват, в мехурчетата на вярвания, където идеята е изместила реалността”.
Пред своята нищета, човекът търси да се разсее
Говорейки, винаги в парадокси, за човешкото състояние, Паскал припомня, с реализъм, според папата, че има „непоносима диспропорция между, от една страна, нашата безкрайна воля да бъдем щастливи и да познаем истината и, от друга страна нашият ограничен разум и нашата физическа слабост, която води до смърт“. Която „ни заплашва във всеки един момент” и е „краят, който очаква най-красивия живот на света”. Поради тази причина човекът не може да „остане сам в себе си“, тъй като „неговата нищета и несигурността на съдбата му са непоносими за него“. Той трябва да се разсее и оттук следва, факта „че хората обичат толкова глъчката и движението“. Прави го с работа, удоволствия, семейни и приятелски отношения, но и с пороци. Така той изпитва своята зависимост, своята празнота, а също и скука, тъга и отчаяние.
Бездната на човешкото състояние може да бъде преодоляна само от Бог
„Безкрайна бездна“ така философът определя това човешко състояние, което „може да бъде запълнено само от един безкраен и неизменен обект, тоест от самия Бог“. Човекът е същевременно за Паскал, „съдник на всичко, глупав земен червей, съд на истината, помийна яма на заблуди, слава и срам на вселената“. Непримирими от човешкия разум противоположности. „Величието и нищетата на човека са толкова очевидни – четем в „Мисли“ – че е нужно истинската религия да ни научи, че в човека има някакъв велик принцип на величие и че има велик принцип на нищета. Освен това е необходимо тя да ни обясни тези удивителни контрасти”. По този начин, Паскал, който „внимателно изследва човешкото състояние, Свещеното писание и традицията на Църквата с уникалната сила на своя интелект“, за папа Франциск се предлага „като смирен свидетел на Евангелието“. Християнинът е този, който „иска да говори за Исус Христос на тези, които малко бързо заключават, че няма последователни причини да се вярва в истините на християнството“, защото той знае, „че това, което се намира в Откровението, не само не се противопоставя на изискванията на разума, но носи нечувания отговор, до който нито една философия не би могла да стигне сама по себе си”.
Мистичното преживяване на "Огнената нощ"
След това в апостолическото писмо папата анализира мистичното преживяване на „Огнената нощ“ от 23 ноември 1654 г., толкова интензивна и решаваща, че Паскал я фиксира върху лист хартия „Мемориалът“, който след това се пази в подплатата на своето наметало, е, бива открита едва след смъртта му. Той определя срещата си по аналогия с тази, преживяна от Мойсей пред горящия храст. „Да, нашият Бог е радост – коментира Франциск – и Блез Паскал свидетелства за това пред цялата Църква, както и пред всички търсещи Бога“. Той не е „абстрактният Бог или космическият Бог“, пише френският философ и богослов, а е „Бог на една личност, на повика, Бог на Авраам, на Исаак, на Яков, Бог, който е сигурност, който е чувство, който е радост”. В онази нощ Паскал преживява „опита на любовта на този личен Бог, Исус Христос“, който го дърпа „по пътя на дълбокото обръщане и следователно на „пълно и сладко отречение“, защото е живяно в милосърдие, към „стария човек, който се покварява, следвайки измамни страсти”. Преди тази нощ Паскал не се е съмнявал в съществуването на Бог, но онова, което му е липсвало, пише Гуие, „и това, което очаква, не е едно познание, а сила, не една истина, а сила". Която му е дарена, уточнява папата, „по благодат“.
Паскал и разумността на вярата в Бога
След това папа Франциск цитира Бенедикт XVI, който припомня как „от самото начало католическата традиция е отхвърлила така наречения фидеизъм, който е волята да се вярва срещу разума“, а Паскал е дълбоко привързан към „разумността на вярата в Бог“. Но ако вярата е разумна, тя също е дар от Бог и не може да се наложи: „ Човек не доказва, че трябва да бъде обичан, като излага причините за любовта в ред. Би било нелепо“, отбелязва Паскал с изтънчения си хумор. Както съборните отци припомниха в декларацията Dignitatis humanae, Исус свидетелства за истината, но „не искаше да я наложи насила на онези, които я отхвърляха“.
Познаваме реалността не само с разума, но и със сърцето
Ако вярата е от по-висок порядък от разума, пояснява папата, „това изобщо не означава, че тя му се противопоставя, а че безкрайно го надминава“. Четенето на трудовете на Паскал, следователно, означава да се поставиш в школата на християнин с изключителна рационалност, който е успял много по-добре да обясни реда, установен от Божия дар над разума. Философът анализира и „интуитивната интелигентност“, която нарича „сърце“: „Ние познаваме реалността - пише той - не само с разума, но и със сърцето“. Божествените истини, коментира Франциск, „като факта, че Бог, който ни е създал, е любов, че той е Отец, Син и Свети Дух“ не са „доказуеми с разум, но могат да бъдат познати с увереността на вярата и след това да преминат от духовното сърце към рационалния ум, който ги разпознава като истина и на свой ред може да ги изрази”. Паскал – подчертава още папата - „никога не се е примирил с факта, че някои от неговите братя в човечеството не само не познават Исус Христос, но презират, поради мързел или поради своите страсти, да вземат на сериозно Евангелието“ и поставя – пише Франциск - „изключителна разлика между онези, които се ангажират с всичките си сили да се образоват, и онези, които живеят, без да се притесняват или да мислят за това“.
Богословският спор между янсенисти и йезуити
В заключение папа Франциск анализира връзката на Паскал с янсенизма. Той припомня, че Жаклин, една от сестрите, навлиза в религиозния живот в Порт Роял, „в конгрегация, чието богословие е силно повлияно от Корнелиус Янсен“. По онова време Паскал се оттегля в абатството на Порт Роял. Когато през следващите месеци в Сорбоната възникна важна полемика между йезуитите и „янсенистите“ по въпроса за връзката между Божията благодат и човешката природа и свободната воля, философът, който не беше пристрастен, е нает от янсенистите да ги защитава. Той прави това между 1656 и 1657 г., като публикува осемнадесет писма, наречени „Писма до един провинциал“. Папата коментира, че някои от неговите твърдения, отнасящи се например до предопределението, взети от късното богословие на свети Августин, „не звучат правилно“.
Правилната критика на пелагианството
Но добавя, че „точно както св. Августин искаше да се бори с пелагианците през пети век, които твърдяха, че човек може да прави добро и да бъде спасен със собствените си сили и без Божията благодат, Паскал искрено вярваше, че се противопоставя на пелагианството или на полу-пелагианството, което според него се идентифицира в доктрините, следвани от молинистките йезуити” (на името на богослова Луис де Молина). „Нека му признаем откровеността и искреността на намеренията му“, е поканата на Франциск, който уточнява, че не иска да „отваря отново въпроса“, а подчертава, че „онова, което е правилното предупреждение в позициите на Паскал все още е валидно за нашето време: „нео-пелагианството“, което иска да направи всичко зависимо „от човешките усилия, канализирани чрез църковни норми и структури” ни опиянява „с презумпцията за спасение, заслужено със собствените ни сили”. И че последната позиция на Паскал, преди смъртта му, по отношение на благодатта, е „съвършено католическа“, „и по-специално факта, че Бог „иска всички хора да бъдат спасени и да стигнат до познанието на истината“.
Желанието да умре в компанията на бедните
Накрая, когато съставя своята великолепна молитва, за да измоли Бог доброто използване на болестите, през 1659 г., „Паскал е миролюбив човек, който вече не се поставя в полемиката или дори в апологетиката“. На прага на смъртта, пише един от неговите биографи, „той имаше голямо желание да умре в компанията на бедните“. След приемането на тайнствата последните му думи са били: „Нека Бог никога не ме изоставя”. „Блез Паскал, в края на своя кратък живот, но с изключително богат и плодовит, беше поставил любовта към братята на първо място“, казва накрая папата, който пожелава „светлото му дело и примерите от неговия живот, толкова дълбоко кръстен в Исус Христос“, да ни помогнат „да извървим до край пътя на истината, обръщането и милосърдието“.
